Анжела ДИМЧЕВА
Димитър Васин, „Вкоренено мълчание” (Изд. „Фабер”, 2018), „…И в най-своята есен” (Изд. „Фабер”, 2018)
Духовното зачатие и неговото разклоняване през словесната материя и житейската спирала трудно се оформят като едно хармонично цяло, когато личността не просто се представя за говорител на своето поколение, а се стреми да остави следа в интелектуалния пласт на времето. За съжаление днес медийното пространство прелива от всякакъв тип „говорители”, голяма част от които го изпълват с долнопробна тематика, креслива лексика, хейтърски интонации. Този феномен на разюздано говорене обхвана и поезията – особено в социалните мрежи, където постването на една снимка с еротичен контекст и пет-шест думи към нея събира стотици лайкове и въздишки, а сериозни поетични или есеистични творби се прочитат от пет души, които имат търпението да разгадаят непървичните послания в текста. Тотално се размиват границите между професионално школуваните писатели и драскачите на състояния, които най-често предлагат прозаични небивалици, подредени в стихова графика и нямащи нищо общо с магията на истинската поезия. Лошото е, че фейсбук вече е милионна общност на войнстващата графомания и няма как да бъде спряна. Ако някой литературен критик се опита да разграничи и зададе тон за справедлива оценка, веднага ще бъде „изяден” от „вездесъщите” групи за поезия, в които се самодоказват подобни „автори”.
За щастие обаче сред професионалните писатели у нас съществува едно негласно разбирателство и те взаимно се уважават. Включително и фейсбук хейтърите са внимателни, когато трябва да ги обругават. Сред харесваните и четени автори е поетът Димитър Васин, който е автор на повече от 25 стихосбирки, издадени през последните 30 години.
Сред стотиците книги с поезия, появили се през 2018 г., бих искала да откроя „…И в най-своята есен” и „Вкоренено мълчание”, излезли под името на Димитър Васин. Това са две различни по замисъл стихосбирки, но почеркът на автора е разпознаваем и наложен като иновативност в литературното ни пространство от издадените през последните години негови книги „Малко е да се обичаме” (2011), „А да пристигна закъснявам…” (2012), „Отключено” (2014), „Някога, когато дойда” (2015). Когато представях тези издания, отбелязах, че авторът е в непрекъснат диалог със себе си, а съмненията му граничат със себебичуване в един образен лабиринт, в който той интуитивно прегръща въображаемия читател и го влече към дълбините на една многослойна понятийност. Липсата на императивен егоизъм, който често се вижда при други автори, тук се появява като катарзисна емоционалност, която държи читателя към драмата на случващото си с лирическия „аз”. Афористичните находки изникват ненадейно – в талвега на едно „отстранено”, уж спокойно словесно течение. Така се стига до непривични конструкции, до изместен синтаксис. Но в тази непрестанна оксиморонност авторът се чувства уютно… да разговаря за любовта, за божиите стъпки, за непредсказуемото зло, за търпимото и невъзможното.
В тази изградена през годините стилистика се простира авторовото самодоказване и в двете нови книги.
„Вкоренено мълчание” е двудялов текст, посветен на онези неибежни родови и личностни връзки, които никой от нас не забравя до смъртта си: майката и бащата, началото и кръговрата, зачеването като любов и смъртта като последен благослов. Първата част съставлява единно произведение – поема от 57 фрагмента, без строга хронологичност в житейски план, а по-скоро – изразяване на рефлексиите на поета от спомените за неговия баща – в детайла и в излъчването на аурата. Лайтмотивът за корена – като стоицизъм, първооснова и воля, обгръща бащата – жрецът на простите магии с хляба, огъня и плода:
Във сърцето на човека
тати майсторлъка вкоренява.
И легло на влюбения прави.
А за гладния сковава маса,
та трохите да си пази.
За богатия разкройва
красотата без заплата.
Никой не го пита
болката му за какво е.
Димитър Васин умее в портретния щрих да привнесе онази вселенска равносметка, онзи божествен дъх, заради който всеки човек е значеща песъчинка в колелото на хармонията. Затова той вижда как „от земята до покоите на Бога / тати е изстрадал разстоянията”. Следва обиталището – топосът на семейството, защото „къщата е близостта”, а в сянката на близките дървета е вградена сянката на отпътувалия завинаги баща… От ореха до брашното, от кучето до кюмбето, от живата вода до гроба неизстинал, от песента на щурчето до прегръдката на внука – цялото небе в тази поезия е съкровена тъга, невъзратимо, но живо присъствие. И в същото време реминисценцията е фон на внезапни философски обобщения, с които запомняме същността в тази елегия на отминалото:
Никой мъртъв не избързва
да брои годините си.
А живот не се измисля с възраст…
…………………………………………..
Живият, доде е жив, не мисли
мъртъв колко още ще обича.
…………………………………………
Премълчаното не е излишно
на земята да остане…
Метафоричното око на поета съзира как дъждовните капки са пендари, птиците се усмихват, а „думите на тати се разхождат / в нивата изправени и боси”. Човекът е най-богат с торбичката си обич… Така завършва тази поема за бащата, за да започне втората част на книгата, посветена на светицата-майка. Тук отново лайтмотивът за корена прониква в нежността на разлистената емоция, но отделните стихотворения на този цикъл се позиционират в по-широка смислова и философска палитра. В мокрото и жегата, в суховея и студа, в черните съботи и белите вечери… „мама говори с петлите”. Сякаш този стих казва всичко – за самотата, отчуждението, голата вяра, единението с природата и онзи път, който отвежда в безкрая. Но и там избуява здравецът, с който майката закичва сина си завинаги. Едно рондо на любовта – една синтеза на даденото и взетото, на коленичия син и възвеличаната майчина обич.
Тази книга може да бъде определена като нравствен катарзис, обобщаващ преклонението на Васин към личния и обобщен символ на майката и бащата. Мисля, че в нашата поезия няма друга подобна книга. В нея откривам и един контаминиращ неговите общочовешки послания център: „Мъжка дума”:
Избодох сам очите си. И пак те виждам.
Отрязах си ръцете. И ще те прегърна.
Нозете си отрязах. С тебе се придвижвам.
Запомних дълго, мале, черната ти кърпа.
А ти запомни първия ми стих написан
и с него извини последната ми стряха,
в която заживях без нищо да хартисва,
в която, знаеш, че навярно съм и плакал.
На камък семето да падне – ще поникне.
Дошло е време, мале, мъжки да живея.
Със шестия етаж до утре ще привикна,
но асансьорът по-нагоре не изстрелва…
Избодох сам очите си. И чувам в тъмно,
че пак ме питат и разпитват за измяна.
Дали съм се предал. Къде съм свърнал.
От светлината шепа обич ми остана.
Отрязах си ръцете. И загубих много.
Не мога да отвърна на прегръдка,
не мога да опипам и лицето мокро –
в живота бавно и без лакти се промъквам.
Нозете си отрязах. И загубих още
от своите етажи – на етаж приличам.
Но никому до днес крака си не подложих.
И знам какво съм търсил и какво – отричал.
И болката си нося, мале. И очите,
ръцете и нозете си безбожно нося…
Повредих асансьора – стъпалата питам
не е ли в ниското спасеният ми образ.
Това е изкристализиралото верую на поета, екзистенциалната притча, която той ни оставя.
Прочетете бавно тази книга – както казва Стефан Цанев, „истинската поезия е самохипноза, която вълнува всекиго, дори да не я разбира”[1].
Втората книга, издадена от Димитър Васин през 2018 г., е събрала нови проникновения на тема „любов”. Сбирката „…И в най-своята есен” представя интенцията на дълговременното влюбване – като състояние, като плен на действия и въображение, като мъжко вричане и непонятна лудост – онази художническа етика, която неусетно прераства в естетика. Онова „Отвито”, където в лика на Луната той вижда голото тяло на любимата. Но какво става в действителния мизансцен на еротиката, Васин само загатва, както е и в стихотворенията „Изпепеляване”, „Отдаване”, „Пошепнато”, „Обгаряне”…
Всяка есен обаче не е само носталгия и минорно настроение: тя е съпротива – обгаряне от ядрото към облаците, от кръвта до „ъгъла на всичко вечно”, а „всяка възраст има своя зрялост отлетяла”. Картините – летни, зимни, всесезонни – тук нямат минало, нямат география – те са застинали в универсализма на недопетите песни, в глухотата на желанията и паденията, на явното обичане и последната гара, от която поетът не може да се отрече…
Поезията на Димитър Васин разкъсва представите ни за статичност, за коректност на притежанията, защото субектът на лирическия изказ е подвижен в превъплъщенията си и в съня си даже е готов да спори:
До днес каквото съм обичал, днес го пак обичам.
И утре до сърцето му ще стигна – да го имам.
Безумен бях, безумен и оставам. Туй е всичко –
едничкото, което ми остана да е с име…
А това име е собствено и се идентифицира с читателя. Защото Поетът няма друг довереник освен читателя. Или както казва Умберто Еко – „не вярвайте на човека, който ви казва, че пише само за себе си; той е безчестен и лъжлив нарцисист…” [2]
Пишещият човек е облечен в онази модерност, която е нещо повече от призвание, тя е съблазън, тя е стелата, пред която коленичи днешната цивилизация.
[1] Цанев, Стефан. За поетическото изкуство. ИК „Жанет 45”, 2015, с. 132.
[2] Еко, Умберто. За литературата. ИК „Бард”, 2014, с. 277.
